РЕШЕНИЕ

гр. М.,

7.01.2010г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – М., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и втори декември през две хиляди и девета година, в следния състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТКОВ

при секретаря Т. Ц., като разгледа докладваното от съдията П. гражданско дело № 415 по описа за 2009 година и за да се произнесе, СЪДЪТ взе предвид следното:

 

Искът е осъдителен с правно основание чл.79, ал.1 във връзка с чл.232, ал.2 ЗЗД, с който е съединен един акцесорен осъдителен иск по чл.86 ЗЗД.

Ищецът ОБЩИНА М. чрез своя законен представител–Кметът на Общината поддържа в исковата си молба, че на 7.05.1996г. между Общината и ответницата е сключен договор за отдаване под наем на общински жилищен имот на граждани по силата на който Общината предоставила на ответника за временно възмездно ползване жилищен имот с площ 57 кв. м., находящ се в гр. М., ул. xxxx № xxxx, като в тази връзка и по силата на подписан анекс към договора ответницата се била задължила да заплаща наемна цена в размер на 54.60 лева на месец за периода от м. май до м. декември 2003 година и по 28.83 лева за периода от м. януари 2004г. до м. август 2006г. Ищецът твърди също така, че добросъвестно изпълнил задълженията си по наемния договор, осигурявайки несмущавано ползване на жилищния имот, но ответницата от своя страна спряла дължимия наем от м. април 2006г., а освен това не плащала и консумативите по ползването на имота-разходите за ел. енергия, вода, както и такса-смет. Поради което със заповед № 4268/31.08.2006г. на Кмета на община М. е бил прекратен договорът за наем с ответницата. Въпреки, че същата била многократно канена от ищеца да заплати дължимите суми във връзка с наемното правоотношение, тя отказвала да стори това...

Ищецът моли съда да постанови решение, с което ответницата да бъде осъдена да му заплати сумата 144.15 лева, представляваща незаплатен наем за периода от 25.04.2006г. до 25.08.2006г. (или по 28.83 лева месечно за посочения период), както и сумата 121.00 лева, представляваща мораторна лихва за забавено плащане за периода от 25.04.2006г. до момента на подаване на исковата молба; сумата 12.85 лева, представляваща такса-смет за 2006г., ведно със законната лихва върху горните суми, считано от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане и направените разноски по делото.

Ответницата по делото В. Т. Г. xxx не признава иска и на проведеното открито съдебно заседание чрез своя пълномощник по делото е заявила, че оспорва претенциите на ищеца по всички пунктове. В тази връзка прави и възражение за погасяване на исковите претенции по давност съгласно чл.111, б. “в” ЗЗД и моли за отхвърляне на исковете.

ДОКАЗАТЕЛСТВАТА са писмени. Изслушано е и е прието заключение на вещо лице.

СЪДЪТ, като прецени всичките доказателства по делото и доводите на страните според своето вътрешно убеждение (чл.12 ГПК), съобразявайки и разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, приема за установено от фактическа и от правна страна следното:

По делото изобщо не се спори, че между страните е съществувало наемно правоотношение под формата на сключен на 7.05.1996г. договор за отдаване под наем на общински жилищен имот на граждани (л.7-8) по силата на който ОБЩИНА М. въз основа на заповед за настаняване № 22/ 7.05.1996г. (л.6) е предоставила на ответницата В. Т. Г. за временно и възмездно ползване общински недвижим имот-жилище с жилищна площ общо 57 кв. м. и спомагателна площ 21 кв. м., находящо се на ул. xxxx № xxxx, М.. Дължимита от наемателката наемна цена първоначално е била определена в размер на 988 неденом. лева месечно съгласно чл.2, ал.1 от Договора, впоследствие е установена по надлежен ред на 54.60 лева месечно за периода от 1.05.2003г. до м. декември 2003г. с анекс към наемния договор (л.9), а във връзка с промяна на жилищните нужди на наемателката е издадена заповед № 790/19.05.2004г. на Кмета на общината за пренастаняването й (л.10) въз основа на която е подписан втори Анекс към същия договор, с който наемът е бил фиксиран на 28.83 лева месечно за периода след 1.01.2004г. с втори анекс към същия договор (л.11)

По силата на наемния договор с Община М. (чл.2, ал.2) наемателката е следвало да заплаща и таксата за битови отпадъци, установена в чл.6, ал.1, б. “а” ЗМДТ (т. нар. такса-смет), както и разходите за консумираната топлина и електрическа енергия, топла вода, студена вода и телефон – съгласно чл.7 от договора. Плащането на наема заедно с такса-смет и другите консумативи е следвало да се извършва до 25-то число на текущия месец в касата на Община М..

По делото няма спор и по това, че ищецът е изправна страна по наемния договор с ответницата, която от своя страна обаче не изпълнила задълженията си по заплащането на наемната цена за периода от 25.04.2006г. до 25.08.2006г. в размер на общо 144.15 лева (както е според исковата молба), както и

дължимата такса битови отпадъци за 2006г. в размер на 12.85 лева, които суми ищецът претендира

с настоящата искова молба заедно с мораторна лихва за забава. Не се спори също така, че наемното правоотношение е прекратено със заповед № 4268/31.08.2006г. на Кмета на Община М. издадена на основание чл.46, ал.1, т.1, т.6 и ал.2 ЗОбС (л.12) и последвана от заповед № 4438/21.09.2006г. (л.13). Фотокопия и от двете заповеди редовно връчени (лично) на ответницата, видно от прилож. известия за доставянето им.

 За изясняване на делото от фактическа страна е назначена съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице И. В., която след запознаване с материалите по делото и извършена проверка в счетоводството на Община М. даде заключение, че размерът на неплатения от ответницата наем, дължим от нея за предоставения й общински жилищен имот за периода от м. април до м. август 2006г. включително е 144.15 лева; размерът на дължимата такса битови отпадъци за 2006 година е 12.85 лева, а размерът на мораторната лихва за забава от падежа на всяко отделно месечно плащане е 68.78 лева (л.24 – 25).

Съгласно чл.232, ал.2 ЗЗД наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта (имота). По делото няма данни за извършени от ответницата плащания, така че претенциите за неплатен наем за процесния исков период и произтичащите оттук акцесорни вземания за мораторна лихва (чл.86, ал.1 ЗЗД) върху главницата би следвало да се считат за доказани до размера, установен със заключението на съдебната експертиза. В конкретния случай обаче според преценката и вътрешното убеждение на настоящия съдебен състав е налице законна пречка исковите претенции да бъдат съответно уважени, поради направеното от страна на ответницата преди приключването на съдебното дирене възражение за изтекла погасителна давност по чл.111, б. “в” ЗЗД, което с оглед на релевантните обстоятелства е обосновано и основателно по следните съображения:

Съгласно нормата на чл.111, б. “в” ЗЗД вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания се погасяват с изтичане на тригодишна давност, считано от деня, в който съответното вземане е станало изискуемо – чл.114, ал.1 ЗЗД, а при искове за неустойка и за обезщетение за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката, респ. лихвата за забава – чл.114, ал.4 ЗЗД.

В случая е извън всякакво съмнение, че задълженията за заплащането стойността на наемната цена, както и за ползваните консумативи във връзка с ползването на наетия общински жилищен имот – разходите за отопление, топла и студена вода, ел. енергия и телефон имат характер на задължения за периодично плащане, тъй като за всяко едно от тях има определен срок на заплащане, а изискуемостта настъпва с изтичането на определения срок (падеж) всеки месец; следователно налице е периодичност на задължението и очевидно се касае до повтарящи се, еднородни задължени през определени периоди от време. В този смисъл е и Решение № 182 от 21.03.2008г. на ВКС по т. д. № 722/2007г., І т. о., ТК. Същото без съмнение се отнася и задължението за заплащане на таксата за битови отпадъци (т. нар такса-смет), която с оглед действащата нормативна уредба представлява публично общинско вземане.

Данните по делото сочат, че падежът на последното месечно плащане съвпада с 25-то число от последния календарен месец на исковия период, а именно м. август 2006 година, след изтичането на който е издадена заповед № 4268/31.08.2006г. за прекратяване на наемното отношение. Настоящият иск е предявен на 14.09.2009г., т. е. след като тригодишния давностен срок по чл.111, б. “в” ЗЗД вече е бил изтекъл, поради което и при липсата на данни за спиране и/или прекъсване на давността на някое от основанията на чл.115, респективно чл.116 ЗЗД следва да се приеме, че вземанията на ищеца, по-точно правото на принудително им събиране е погасено по давност. Касае се за вземането на ищеца за незаплатен от ответницата наем за процесния исков период (м. април до м. август 2006г. включително), както и за претенцията за мораторна лихва за забава (чл.86, ал.1 ЗЗД), която както всички акцесорни вземания се погасява заедно с главното вземане, макар давността за тях да не е изтекла – чл.119 ЗЗД.

В същия тригодишен давностен срок се погасява и публичното вземане на Общината (чл.162, ал.2, т.3, предл.2 във вр. С ал.1 ДОПК) по отношение на таксата за битови отпадъци – с оглед чл.171, ал.1 ДОПК която норма по същество възпроизвежда уредбата за давността в ЗЗД. Аргументи в тази насока могат да се извлекат на първо място от нормативния текст на чл.171, ал.1 ДОПК според който публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Тоест, цитираната правна норма от ДОПК не дерогира чл.111, б. “а” ЗЗД, при положение, че същата допуска в закон (включително и такъв извън ДОПК) възможността да се предвиди по-кратък давностен срок за някои публични вземания. Нещо повече, нормата на чл.171, ал.2 ДОПК въвежда правния институт на т. нар. абсолютна погасителна давност какъвто институт не е познат в гражданското право и се изразява в погасяване на всички публични вземания на Държавата и на Общините след изтичането на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати съответното публично задължение, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или

Продължение на решението по гр. д. № 415/2009г. на Районен съд – М., ІІІ гр. състав – стр.3

 

разсрочено. Последното недвусмислено сочи на заключението, че ДОПК не само че не изключва по-

кратките давностни срокове, а точно обратното – доколкото е възможно и целесъобразно ги толерира с цел обезпечаването на по-голяма яснота, прозрачност при установяването и събирането на публичните вземания, и не на последно място –да бъдат мотивирани по този начин, респ. дисциплинирани органите на данъчната администрация при осъществяване на техните функции...

 От гореизложеното следва извод, че вземанията на ищцовата Община спрямо ответницата за процесния исков период са погасени изцяло вследствие изтеклата тригодишна давност по чл.111, б. “в” ЗЗД.

От гледище правната теория погасителната давност е субективно право на длъжника чрез волеизявление да погаси правото на принудително осъществяване (с помощта на държавна принуда) на едно чуждо субективно право. Погасителната давност не се отразява върху съществуването на материалното право и не погасява самото субективно материално право, а погасява само и единствено правото на принудително удовлетворение на притежателните и потестативни субективни права.

Ищцовата страна привежда довод, че възражението на ответницата за изтеклата в нейна полза погасителна давност не би следвало да се уважава, тъй като това нейно възражение не било направено своевременно (тук ищецът визира едномесечния срок по чл.131, ал.1 ГПК). Този довод не се възприема, а и не може да бъде възприет от съда по следните съображения:

Действително според чл.133 ГПК (обн., ДВ, бр.59 от 20.07.2007г., в сила от 1.03.2008г. ) когато в законоустановения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства, не представи писмени доказателства или не упражни правата си по чл.211, ал.1 (за предявяване на насрещен иск), чл.212 (за предявяване на инцидентен) и чл.219 (за привличане на трето лице), той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

Според убеждението на този състав на съда, цитираната по-горе разпоредба на чл.133 ГПК под възражения има предвид само и единствено възраженията от процесуалноправно естество –тези, които основно са свързани с наличието на правото на иск и надлежното му упражняване, с помощта на които ответникът изгражда процесуалната си защита срещу предявения иск (в тази връзка вж. чл.127-129 ГПК). В тази връзка обаче би било уместно да се има предвид, че понеже се отнасят до процесуалната допустимост на предявения иск по всичките тези въпроси съдът поначало е длъжен да следи служебно, независимо дали преклузията на чл.133 ГПК е настъпила или не.

Противно на всякаква логика, а и на разума на закона би било да се приема, че преклудиращата сила на въпросния чл.133 ГПК се разпростира и по отношение на материалноправните възражения, каквото е и възражението за изтекла погасителна давност. Още повече че забраната на чл.133 ГПК не е абсолютна, тъй като същата не важи, когато ответникът докаже, че пропускът да упражни посочените по-горе процесуални права се дължи на особени непредвидени обстоятелства.

Най-малкото, текстът на чл.133 ГПК би могъл да се квалифицира като неясен, какъвто е впрочем и текстът на чл.131, ал.2, т.5 ГПК относно съдържанието на отговора на исковата молба), където най-общо се споменава за “възраженията срещу иска и обстоятелствата на които те се основават”, без да прокара ясна разграничителна линия между процесуалноправните възражения от една страна и материалноправните възражения – от друга. В крайна сметка xxx, че “текстът на чл.133 ГПК е не само редакционно непрецизен, но и сгрешен по съдържание. Той е вътрешно противоречив. Този текст създава проблеми в правоприлагането и не спомага за по-бързо развитие на гражданското съдопроизводство... Налага се нова правна регламентация на преклузията, свързана с отговора на исковата молба (така: КОРНЕЗОВ Л., Гражданско съдо-производство, Том първи, Исков процес, С., “Софи-Р” 2009, с.362)

Предвид изложеното по-горе съдът намира, че е налице достатъчно основание да се приеме, че целта, която си поставя въведената в чл.133 ГПК рестрикция (израз на т. нар. концентрационно начало в гражданския процес) би могла да бъде само и единствено да обезпечи съдебното дирене по делото да се развие и приключи в рамките на откритото съдебно заседание по чл.143, насрочвано с определението по чл.140 ГПК. В този смисъл предназначението на писмения отговор на исковата молба по чл.131 ГПК е да изрази становището на ответника към предявения иск и заедно с исковата молба да даде възможност на съда да се запознае с измеренията на спора, преди да внесе делото за разглеждане в открито заседание.

Както вече се посочи по-горе, възражения от материалноправно естество би следвало да може да се правят и след изтичането на срока по чл.131 ГПК – с оглед на съществуващата трайноустановена съдебна практика, която последователно приема, че възражението за изтекла погасителна давност като генерално възражение и способ за защита на ответника може да се прави както до приключването на устните състезания в пред първостепенния съд, но също така за първи път може да бъде направено и пред въззивната съдебна инстанция (същото важи и за възражението за изтекла придобивна давност, възражението за прихващане и възражението за право на задържане), за да се избегне преклудиращото действие (за повече подробности вж. т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000г., ОСГК, което несъмнено не е изгубило значението си и при сега действащия ГПК).

Предвид гореизложеното съдът приема, че процесните вземания на ищеца следва да се смятат за изцяло погасени по давност. А щом това е така, то направеното в този смисъл възражение следва да

се уважи, а исковете – изцяло отхвърлени, като погасени по давност.

ПРИ ТОЗИ ИЗХОД НА ДЕЛОТО деловодни разноски на ищцовата Община не й се следват. Същата обаче дължи и на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъде осъдена да заплати на ответницата сумата 50 (петдесет) лева разноски по делото – за заплатено адвокатско възнаграждение.

Към настоящето решение се прилага разпечатка от диспозитива на цит. по-горе Тълкувателно решение на ВКС.

Мотивиран от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените искове от ОБЩИНА М. срещу В. Т. Г. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД (за заплащане на сумата 144.15 лева неплатена наемна цена за периода от 25 април до 25 август 2006г. по Договор от 7.05.1996г. за отдаване под наем на общински жилищен имот, находящ се в гр. М., ул. xxxx № xxxx, както и сумата 12.85 лева, представляваща дължимата такса за битови отпадъци за 2006 година) и с правно основание основание чл.86, ал.1 ЗЗД (за присъждане на сумата 121.00 лева, представляваща мораторна лихва – за забава в плащането на горните суми), като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ.

На основание чл.78, ал.3 ГПК ОСЪЖДА ОБЩИНА М. ДА ЗАПЛАТИ на В. Т. Г. сумата 50 (петдесет) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОКРЪЖЕН СЪД–М. в двуседмичен срок от съобщението.

 

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: